Ариадна Сергеевна Ефрон (1912 - 1975) е първородна дъщеря на великата

Ариадна Сергеевна Ефрон (1912 - 1975) е първородна щерка на великата съветска поетеса Марина Цветаева. През мрачната за Русия 1919 година обезверена от мизерията, Цветаева изпраща Ариадна и 2-годишната й сестра Ирина в подслон, с цел да избави от апетит своите девойки. В приюта в Куницево обаче, храната не постоянно доближава, грижи за децата никой не полагал. Ариадна безутешно тъгува за майка си, а дребната Ирина плаче до цялостно безсилие. Едва откакто Аля се разболява тежко, Цветаева я прибира от приюта, а Ирина не доживява в него своята трета годинка.

Ариадна наследява поетичния гений на своята майка, а животът й е напълно отдаден на изкуството във всичките му проявления. Тя е надарен преводач на лирика и прозаичност, мемоарист, художник и изкуствовед. Гордостта на Марина Цветаева, която написа: „ Аля е талант на Душата “, поради многоликите гении на своята щерка.

(Марина Цветаева и Ариадна Эфрон. Прага, 1925)

Ариадна Ефрон за своята майка

♥ Каква беше Марина Цветаева?

Моята майка, Марина Ивановна Цветаева, беше невисока на растеж - 163 см., с фигура на египетско момче - необятни плещи, тесни бедра и тънка талия. Юношеската й закръгленост бързо и вечно се бе сменила от породиста суховатост; тънки и тесни бяха нейните глезени и китки на ръцете; походката й бе лека и бърза, леки и стремителни - без рязкост - бяха и придвижванията й. Тя ги овладяваше и ги забавяше пред хората, когато усещаше, че я гледат или, още повече, че я преглеждат. Тогава жестовете й ставаха напрегнато-внимателни и сребролюбив, само че в никакъв случай сковани.

Тя имаше строга, стройна външност: дори наведена над писмената маса, тя запазваше „ стоманената стойка на гръбнака ”. Косите й, златисто-кестеняви, на млади години спускащи се обемно и меко, рано започнаха да посребряват - и това още повече засилваше чувството за светлина, излъчваща се от лицето й - смугло-бледно, матово; светли и живи бяха очите й - зелени, с цвят на неузряло грозде, обкръжени от кестеняви клепки.

Чертите на лицето й, неговите очертания бяха остри и отчетливи; никаква неизясненост, нищо недомислено от майстора, изпуснато от длетото му и нешлифовано: носът, стеснен в основата си, преливаше в неголяма гърбица (изпъкналост) и завършваше не заострено, а скъсено, с преносими ноздри; сякаш меките устни, бяха лимитирани от невидима линия.

Две отвесни бръчици разделяха светлите вежди. Завършено, сякаш необщително и статично, само че по лицето й постоянно се долавяше непрекъснатото вътрешно придвижване, спотаена експресивност, изменчива и наситена с оттенъци, като небето и водата.

Малко бяха тези, които можеха да разчитат това лице. Ръцете й бяха здрави, дейни, трудови. Двата сребърни пръстена (пръстен-печат с изображение на транспортен съд и ахатова гема с облика на Хермес, подарък от татко й) и венчалната халка, които в никакъв случай не сваляше, не привличаха към ръцете й внимание, не ги украсяваха или стесняваха, а бяха едно цяло с тях.

Гласът й бе по юношески висок, звънлив, еластичен. Речта - стегната, репликите - като формули, афористични. Умееше да слуша; в никакъв случай не потискаше събеседника си, само че в разногласията беше рискова: в полемиките, диспутите и разискванията, като оставаше в рамките на ледената си вежливост, с мълниеносно нахлуване сразяваше съперника си.

Беше ослепителен повествовател. Стиховете си четеше не камерно, безшумно, а като пред огромна публика. Четеше темпераментно, свястно, без поетически изхвърляния, неизпускайки края на реда; и най-сложното подстрекателство ставаше ясно посредством нейното осъществяване. Четеше с готовност, доверчиво, при първа молба, а в случай че не я дочакаше, сама оферираше: „ Искате ли да ви прочета стихове? ”

През целия й живот беше огромна - и неудовлетворена - нейната нужда от читатели, от слушатели, с бързия им и непосреден отклик на написаното и чутото. Към начинаещите поети беше добра и безпределно търпелива, единствено в случай че усетеше в тях - или си въобразеше! - че имат „ искрата божия ” на таланта; във всеки подобен стихотворец усещаше другар, почитател, правоприемник - не на себе си! - а на самата Поезия! - само че нищожествата разпознаваше и безпощадно развенчаваше, както намиращите се още в зародиш, по този начин и достигналите до някакви мними висоти.

Беше фактически добра и великодушна: бързаше да помогне, да избави, да избави - постоянно ще даде едно рамо; делеше и последното си, най-насъщно, тъй като ненужно нямаше. Умеейки да дава, тя умееше и да взема, без да се стеснява; дълго вярваше, че положителното се връща, вярваше във великата, неизтребима човешка взаимопомощ.

Безпомощна не е била в никакъв случай, само че постоянно беше беззащитна. Снизходителна към непознатите, от околните си - другари, деца - изискваше, както и от самата себе си: непомерно.

Не отхвърляше модата, както мислеха някои нейни повърхностни съвременници, само че, нямайки материална опция нито да я основава, нито да я следва, деликатно избягваше крайната беднотия като в годините на емиграция с достолепие носеше и облекла от непознати хора. Във движимостите повече от всичко ценеше здравината, изпитана във времето: не признаваше чупливото, разпадащото се, уязвимото, с една дума – „ изящното ”(претенциозното).

Късно лягаше, преди сън четеше. Ставаше рано. Беше спартански скромна в навиците си, хранеше се умерено, не беше лакома. Пушеше: в Русия - цигари, които сама си свиваше; зад граница - твърди, мъжки цигари, по половин цигара в елементарен, черешов мундщук (цигаре).

Пиеше черно кафе: светлите му зърна печеше до момента в който станат кафяви, търпеливо ги мелеше в остаряла турска мелничка, медна, във тип на кръговиден дирек, затрупан с източна везба.

С природата имаше в действителност неразривна връзка, обичаше я - планините, скалите, горите - с езически обожествяваща и непреодолима обич, незамърсен на замечтаност, по тази причина и с морето, което не можеше да преодолее ни пеша, ни посредством плуване, не знаеше какво да прави. Просто не умееше да му се любува.

Неизменният, равнинен пейзаж я угнетяваше и потискаше, както и сивите, блатисти, покрити с мъх места, също и влажните месеци на годината, когато почвата става неустойчива под нозете на пешеходеца, а хоризонтът е неразбираем.
Завинаги в паметта й се резервираха родните места, Таруса и нейното детство, Коктебел - юношеството, тя ги търсеше непрекъснато и рядко ги намираше в хълмистите някогашни „ кралски ловни полета ”, Медонския лес, в горите, цветовете и ароматите на Средиземноморското крайбрежие.

Леко понасяше жегата, мъчно - студа. Беше равнодушна към откъснатите цветя, към букетите, към всичко, подредено във вази или в саксии по первазите на прозорците; цветята, растящи в градините, предпочиташе поради тяхната жизнеспособност и дълговечност - бръшлян, изтравничета, диво грозде, храсталаци.

Ценеше умното вмешателство на индивида в природата, сътворчеството му с нея: паркове, бентове, пътеки.

С неимоверна деликатност, честност и схващане (дори респект!) се отнасяше към кучетата и котките, те й отвръщаха със реципрочност.

При разходките постоянно си поставяше някаква цел: да стигнем до …, да се доберем до…, да се покатерим на…; радваше се повече на „ добитите ” неща, в сравнение с купените: събираше гъби, ягоди, и, в сложното чешко време, когато живеехме в бедните селски околности, - вършини, с които разпалваше печката.

Добре ориентираща се отвън града, в неговите лимити тя губеше възприятие за посоките и до обезсърчение се луташе дори в познати места. Боеше се от високото, многоетажността, навалицата и блъсканицата, колите, ескалаторите, лифтовете. От всички типове градски превоз ползваше (сама, без някой съпровождащ) единствено трамвая и метрото. Ако ги нямаше, ходеше пешком.

Не беше математик и бе непозната на каквато и да е техника. Ненавиждаше бита - поради неизбежността му, безполезната повторяемост на всекидневните грижи, поради това, че изяждаше времето, належащо за главното, по-важното. Търпеливо и равнодушно превъзмогваше всекидневното - цялостен живот.
Общителна, гостоприемна, тя драговолно завързваше познанства, само че доста по-трудно се разделяше с тях. Пред обществото на „ верните хора ” предпочиташе обкръжението на тези, които бяха считани за чудаци. И сама изглеждаше като чешит.

И в другарството, и във враждата беше постоянно пристрастна и не постоянно поредна. Непрекъснато нарушаваше заповедта: „ Не си прави кумири! ”.
Чувстваше се млада, почиташе възрастните.

Притежаваше изтънчено възприятие за комизъм, не виждаше нищо смешно в дебелашкия смях. От двете начала, от които бе повлияно нейното детство - изобразителното изкуство (от бащата) и музиката (от майката) - приемаше като по-близко музиката. Формата и колоритът - правдиво осезаеми и зрими - бяха за нея непознати. Увличаше се единствено от сюжета на изобразеното - както децата гледат картинки, - по тази причина, да кажем, графичните илюстрации или гравюрите (обичаше Дюрер, Доре) й бяха по-близки духом, в сравнение с живописта.
Ранното въодушевление по театъра, частично обясняващо се с въздействието на нейния доста млад мъж, както и на техните млади другари, остана за нея, дружно с младостта, в Русия, не прекрачи нито границите на зрелостта, нито границите на страната.

От всички типове зрелища, предпочиташе киното, освен това не „ говорещото ”, а нямото, поради доста по-големите благоприятни условия за сътворчество, състрадание, основание, предоставени на фена.

Към хората на труда се отнасяше - непроменяемо - с надълбоко почитание, като към събратя; безделничеството, паразитизма, потребителството й бяха органичен непознати и противни, както и разпуснатостта, мързелът и празнословието.

Беше човек на словото, човек на действието, човек на дълга. И при цялата си невзискателност, знаеше своята цена.

От „ Марина Цветаева “, Ариадна Ефрон, превод Татяна Любенова
Източник:
Снимка: Марина Цветаева и Ариадна Эфрон. Прага, 1925, tsvetaeva.lit-info.ru